Някой беше казал: "Ако просто раздвижиш хората, те сами ще се излекуват." Аз например съм съгласен. Преди четири години майка ми напусна баща ми. Как реагирах аз, заслепеният и с разбито сърце 25-годишен младеж? Избягах. В шестмесечния период след пропитото със сълзи семейно събрание, по време на което майка ми направи изненадващото си изявление -"Избрах да сложа край на брака ни"- направих сериозни крачки.
Тримилните обиколки в парка близо до дома ни в Сиатъл ми служеха като терапия. Поривът на добри химикали в мозъка и съпътстващото го ясно съзнание, предизвикани от бягането, ми позволяваха да преодолея тъгата от раздялата на родителите ми, макар и само за около половин час.
Но невинаги бях сам. С баща ми отдавна бяхме спътници в бягането и си оказвахме морална подкрепа, докато тренирахме за това или онова състезание. В неделя се срещахме на популярна пътека, пълнехме джобовете си с банани Gu и се отпускахме в удобно бягане навън и назад.
Малко след Деня D разговорите ни се насочиха към личното. "Ей, познай какво намерих, докато преравях стари кутии снощи? " попитах, а ръцете ми се люлееха свободно отстрани. "Тези дъговидни камбанки от уличния панаир в Порт Анджелис. На колко години бях тогава, на 6? "
"Звучи точно така," отвърна той, засмя се и застана в крачка до мен.
"Спомням си, че мама ме беше облякла в пастелен раиран гащеризон," казах. "Кевин сигурно беше изпаднал в истерия, ти имаше повече коса..." Тогава сълзите започнаха да текат: Как някога ще мога да мисля за родителите си като за нещо друго, освен за едно цяло, за един отбор?
Той ме оставяше да плача всеки път. Докато вървяхме в синхрон, разменяйки си най-хубавите спомени (къмпинги в Британска Колумбия, разгорещени мачове по бадминтон в стария заден двор), ние празнувахме, утвърждавайки десетилетната сила на нашето малко семейство. Предстоеше промяна - голяма промяна - но няколко бракоразводни документа едва ли щяха да ни лишат от общата ни история.
Не бихме могли да се свържем по този начин на кафе. Чувствата, които идваха с лекота по средата на пътя ("Съжалявам, че те боли"), засядаха в гърлото ми, когато седяхме лице в лице в заведение за джезве, в кръчма или на предната седалка на баща ми Додж. Звучаха неловко и кичозно, когато излизаха от устата ми.
С изключение на пощенския ми код (миналата година напуснах Сиатъл и се преместих в Ню Йорк), оттогава не се е променило много. Макар че с татко редовно разговаряме по телефона, забелязах, че запазваме деликатни разговори - напоследък един за възходите и паденията на запознанствата - за случаите, когато съм вкъщи на гости. Щом се съберем отново на пътеката, крайниците се отпускат, сърцата се отварят, а задръжките остават в прахта.
Ако самостоятелните бягания ми позволяват да се освободя от стреса, бягането с Попс гарантира, че работя на пълни обороти, като изразявам здравословен набор от емоции: скръб, любов, загриженост. След развода на родителите ми успях да се изправя лице в лице с тъгата си и в крайна сметка да се примиря с решението на майка ми. Форматът на терапията с разговори на бащата и дъщерята беше и продължава да бъде най-добрата стратегия за преодоляване на трудния терен - без заплащането на терапията.
